След края на представлението на "Уестърн" в Бургас - снимка за спомен с приятели и почитатели!
И отзвук от представлението на "Уестърн" в Театър "Българска армия" в София на 14 май:http://kultura.bg/web
Уестърн за куклен театър в стил минстрел
Новата пиеса на Теди Москов във варненския Държавен куклен театър (гостува в София на 14 май) разчопля рани, които всеки има. Кой съм аз и как компромисите, които правя между Свръхаз и То, за да оцелея, формират идентичността ми? Как се справям с дисбалансите между личностната и общностните ми идентичности? Къде е границата между поемането на лична отговорност за изборите и последствията от моето поведение и оправдаването им с външни причини, сили и фактори, върху които нямам контрол? На какво, на кого и защо съм верен?
„Уестърн“ задълбочава отношенията на Москов с трупата на театъра след „Пурпурният остров“ (2015 г.) и специално с Красимир Добрев, който играе Джак. В едно интервю режисьорът го сравнява с Дъстин Хофман (тогава на 33 години) в същата роля от филма „Малкият голям човек“ на Артър Пен от 1970 г. През ролята Теди Москов дава възможност на Красимир да преработи тези въпроси в личен и професионален план. В „Уестърн“ той го е оставил да бъде себе си (за разлика от „Острова“ по Булгаков, където Теди Москов и Красимир Добрев бяха заедно Василий), но за сметка на това тук режисьорът се е вселил заедно с Вера Стойкова в образа на индианския вожд и задава въпросите (почти като на психоаналитичен сеанс) чрез конферансието-историк (Теодор Христов).
„Уестърн“ е поредното завръщане на Москов към театъра, след поредното му отказване. И пак е фанфарно. Пиесата е катарзис за всички въвлечени – и актьори, и режисьор, и публика (ако е достатъчно интелигентна, за да чуе подтекста, и достатъчно саморефлексивна, за да си отговори на въпросите към малкия голям човек). Драматично е, но не е трагедия, не! Жанрът на „Уестърн“ не е нито уестърн, нито анти-уестърн (какъвто е филмът), а минстрел[1].
Минстрел шоутата възникват през 30-те години на XIX век в САЩ като кратки бурлески, музикално-сценични улични хумористични представления, осмиващи негрите. Минстрел шоутата с черни лица (blackface) конструират първия уникален американски театър от гледна точка на съвкупност от сценография, макиаж, жанр, музика, танц и т.н. Той е расистки, без съмнение. Минстрели могат да се видят в повечето (стари) уестърни, ако ви е любопитно. Музиката и песните в тези шоута стават фолклор. Понякога музиката е заемка от индиански песни, но текстовете са специално написани за забавление на публиката. Песента за десетте малки негърчета от едноименната книга на Агата Кристи (оттам и заглавието ѝ) влиза в обращение именно през подобно шоу в края на 60-те години на XIX век. Минстрелите възникват като част от цирковото изкуство, но бързо се еманципират и заживяват свой живот. Ето защо когато чувате в пиесата протагониста-разказвач да говори за цирк (а не за театър), не бива да се учудвате! Вие сте в цирка. И актьорите са клоуни. А куклените актьори са най-добрите клоуни! Защото клоунът е куклa! Животът на Джак се люшка като кукла в ръцете на първокурсник – от белите към червените и от червените към белите. Джак е съвременник на минстрелите и съвсем естествено историята и образът му стават част от един минстрел. Разказ за оцеляването и идентичността на едно бяло момче, отвлечено от индианците на 10 години, за неговото възмъжаване и отношенията му с жените, за живота му ту при индианците, ту при белите, в зависимост кой надделява във военните действия. Разказ, пълен с обрати, контрапункти, жестове, метафори.
Минстрелите губят своята популярност с развитието на движението за граждански права и демократизирането на Щатите. Но през последните години интересът към тях се завръща, този път като инструмент за социална критика на все още съществуващите стереотипи във възприемането на черните или афроамериканците. Един от известните американски театрални драматурзи (от корейски произход) е Йънг Джийн Ли, която през 2009 г. поставя пиесата си „Пратката“ (The Shipment) като типичен минстрел. В киното преди нея Спайк Лий прави филми с художествените похвати на минстрелите, които печелят овации – „Прави каквото трябва“ (Do the right thing, 1989) и „Изигран“ (Bamboozled, 2000). Сега е ред на Теди Москов у нас, след като той някак си е изпреварил много от тези драматурзи през своя си минстрел – „Улицата“ от 90-те години на XX век.
В пиесата ще видите всичко, което има в минстрелите – расови и полови стереотипи, секс шеги, популярна музика, използвана като метафора за друго, скечове, обиждане, осмиване, клоунада, ще видите алюзията с избиването на индианчетата – първообраз на песента за негърчетата на Агата Кристи. Впрочем в някои издания на книгата песента е именно тази. В пиесата генерал Джордж Къстър (Стоян Стоянов, който поразително прилича на генерала) дискутира с Джак колко е забавно да убиваш индианчета. Къстър заслужено става символ на геноцида над индианците, не без помощта на филма „Малкият голям човек“. Ще чуете дословно някои от диалозите във филма, които Теди е преценил, че трябва да останат в оригиналния си вид – например, разговора между вожда и Джак за бялата му жена Олга (Веселина Калчева). Но много повече са тренираните импровизации – запазена марка на тандема Москов – варненски куклен театър. Е, има и такива от сцената, когато някой от актьорите измени нещо – неволно или нарочно, за да изпита колегата си. Това може да се „хване“ обаче, ако гледате повече от един път спектакъла. Заслужава си да го направите, впрочем!
Връзката на „Уестърн“ с „Улицата“ са не само режисьорът и жанрът. Едно от изданията на „Улицата“, през 1994 г., е посветено на „малкия човек“. Ако го изгледате след „Уестърн“, ще свържете много точки. Философстването за човечеца – „не като умалително, а като състрадателно“, си е на режисьора още от тогава.
Дали корените на Московата пиеса не са и в Чехов, за когото „малкият човек“ е основна тема и източник на вдъхновение? Самотата на Малкия Голям Човек си е отвсякъде Чехова. Чехов е любим автор за Теди Москов и той несъмнено е заел драматургични похвати от него – импровизации през поток на съзнанието и подмяна на действието с настроението като основен елемент на повествованието.
Почти всички герои, кажи речи, с изключение само на генерала, вожда и протагониста, демонстрират афективно разстройство (честа безпричинна смяна на настроенията), символ на разкъсването им между Свръхаз и То. Тази амбивалентност е снета в съвместяването на образите на индианци и бели от едни и същи актьори. Единствено Вера и Красимир играят само по една роля, но пък Джак така или иначе е ту бял, ту червен и нито бял, нито индианец. Вера за пореден път играе „директорска“ роля, която по силата на стереотипите е „мъжка“, но тук полът няма значение. Ролята ѝ в пиесата е като в живота – директорът е поддържаща роля, той „държи“ и „арбитрира“ трупата, смазва търканията и удържа центробежните сили. Вождът има дълг към племето. И Теди Москов показва точно тази Вера. Пиесата си е Чехова и в още един смисъл – тя е екипна, а не с типичното разделение на главни и второстепенни роли.
Очевидно е, че Теди обича варненските куклари. В интервютата си той ги нарича драматични актьори, но ми се струва, че това е повече маркетингов похват към софийската аудитория, защото вътре в себе си той смята кукления актьор за по-ценен – било заради фантазията, заради екипността, или просто защото е от тази кръвна група (като завършил куклена режисура). Когато развива образите им, го прави със състрадание и симпатия. И мошеника-търговец г-н Мериуедър (Галин Гинев), и попадията г-жа Луиза Пендрейк (Гергана Господинова) изживяват своя катарзис и от еднопланови лоши герои накрая ни стават симпатични заради покаянието, загубите (дори физически) и изкуплението. Разбира се, поантата е в подтекста, че Джак е голям, защото е останал верен на принципите си и не е наранил (убил) никого. В нашия живот обаче това е трудно осъществимо и винаги нараняваме. Най-често близките си. И Джак знае това, защото е живял 120 години.
И в тази пиеса, както в много други, на Теди Москов партнират Свила Величкова (сценография и костюми) и Антони Дончев (музика). Макар и формално да има само една кукла, и то костюм (секс-кукла), цялата сценография е модерна кукларска, която не е просто фон или място на развитие на действието (в драматичния театър). Всичко се превръща в друго. Кринолинът става вана, корабът – палатка, лулата – пистолет, жената на свещеника (г-жа Пендрейк) – проститутка… Свила си играе с реквизитите като игра на думи. Потокът на съзнанието се е превъплътил в поток на реквизита. Сценографията е материализиран диалог. Реквизитът сякаш е актьор, а не място и среда. Истински куклен театър! И друг път съм казвал: ако Свила Величкова е сценограф на някоя пиеса, непременно идете да я гледате!
[1] Американското понятие минстрел (ministrel) идва от средновековно-френското менестрел (menestrel), което означава професионален поет, жонгльор, акробат, фокусник, от лат. ministralis – слуга, шут, смешник, палячо и певец. В старофренския до XVI век менестрел се е използвало като понятие за разказвачите на истории, често под формата на песни и със собствен акомпанимент на струнни инструменти. Менестрелите по-късно са познати като трубадури. В поезията им има много вулгарни текстове, освен добре познатите романтични. Б.а.
Тодор Ялъмов е философ, математик и икономист по образование, доцент по стопанско управление в Софийския университет. Публикува в разнообразни области като иновации и нови информационни технологии, корпоративно управление, сива икономика и корупция, математика, педагогика. Фулбрайтов стипендиант през 2013-2014 г. Запален зрител на куклен театър и балет.
