Галерия

Снимки:
Сашо Анастасов
www.sashoanastassov.com

Резюме

"Пещерата и сенките" е авангарден спектакъл, създаден по идея и картини на известния български художник Сашо Анастасов.

Проекцията на графичните изображения върху екрана и пластическото въздействие на човешкото тяло, създават един нов свят на внушение.

Музиката на Харолд Бъд е съществена и неделима от усещането за докосване до една илюзорна действителност.

"Пещерата и сенките" е визуален спектакъл, в които се преплитат средствата на изобразителното и сценичното изкуства. Тази симбиоза води до създаване на нов вид естетика, в която стилът и прецизността на изказа са водещ принцип в сценичната реализация.

Спектакълът е идейно базиран върху философските възгледи на Платон в "Държавата". Според него, всички живеем в една пещера, обърнати с гръб към светлината, поради което възприемаме своите сенки като единствения реален свят.

Въздействието на светлината върху плътността на мрака увлича аудиторията в лабиринта на подсъзнанието, където изчезва необходимостта от определяне на граници между реално и нереално.

Естетика в бяло и черно, стил, музика, пластика и изображения- това е уникалния свят на сензитивния спектакъл "Пещерата и сенките".

Още при създаването си той се радва на огромен международен интерес и получава покани от едни от най-големите продуцентски къщи в света.

Комуникативен и достъпен, без думи, силно въздействащ върху аудиторията.

За възрастни

 

Нека сега да представя една притча, която ще покаже колко нашата природа е просветена или непросветена. Представете си хора, които живеят в подземна пещера с отвор отгоре към светлината, която се процежда към дълбините на пещерата. Тези хора са тук от рождението си, а краката и ръцете им са приковани с вериги, тъй че да не могат да се движат. Те виждат единствено това, което е точно пред тях, защото веригите им пречат да завъртят главите си настрани. На определено разстояние над тях и зад тях има издигната пътека. И ако се вгледате внимателно, ще видите ниска стена, построена по протежение на тази пътека. Стената наподобява паравана, който използват кукловодите, за да се скрият от публиката докато показват своите кукли. ПЛАТОН, "Държавата"

Този спектакъл си поставя за цел синкретично да обедини изразните средства на графиката, на играещото тяло и на музиката, за да “онагледи” сложното отношение между естеството и изкуството от една страна, и между човешкото и идеалното от друга.

В началото телата сякаш се отказват от естествените си ежедневни движения, за да се превърнат в естетически инструмент, чиято функция е да повтори формите на проектираните върху екрана произведения на изкуството. С други думи човешкото тяло напуска своята природност, за да се съедини с вече отделеното от природността на създателя си графично изкуство.

По този начин човешкото тяло се стреми към сливане с отвъдното, тъй като изкуството на художника амбициозно и смело привижда тук себе си като наглед на света оттатък материалното ни битие. Можем да приемем, че върху екрана всъщност виждаме копие на намиращия се някъде отзад идеален истински Платонов свят на формите. По дефиниция идеалните форми са изчистени, прости и статични. Те са недостижими за облечения в динамиката на тялото човек и могат само донякъде да бъдат имитирани с нашите ограничени материални изразни средства. В този смисъл ако разглеждаме неподвижните, пестеливи графики като копие на идеала, то играещите тела се явяват имитация на имитацията. Неспособността им точно да повторят графичните линии ни навежда на мисълта за изначалната драма на човешкото съществование, която се корени в несъвършенството и крайния характер на нашата материалност. Както пише Шели, между идеалната концепция и материалното изражение винаги ляга сянката на смъртността. Пълното сливане или съвпадане с идеала е отвъд границите на човека.

Надеждата се появява във втората част на спектакъла, когато телата се отказват да повторят идеалните форми. Вместо това чрез поредица от визуални ефекти те се опитват и успяват да раздвижат застиналите графични линии. Така се създава илюзията, че статичното съвършенство е подкопано. Тоест, идеалът е въвлечен в динамиката на играещото човешко тяло. Това комай е максимумът, който тялото може да постигне по отношение на идеала. Отказвайки се от своята природност и превръщайки се в инструмент на изкуството, то може да играе със, а не просто пред идеала, да го манипулира, да го „движи”, да го приспособява към своята променливост. Това е начин човешката природа да постигне поне частично просветление, макар и прикована завинаги в пещерата.

Каква е ролята на музиката в този контекст? Тя сякаш излиза иззад екрана и в този смисъл далеч не е просто фон. Тя стои отзад като свързващо звено между имитацията и истинските форми. При всички случаи идва от пространството, което е по-близо до идеалното от линиите на телата.

Любомир Терзиев

 

V Международен куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро", Стара Загора,2007
Награда за "Експериментални и нови форми" за "Пещерата и сенките"

Награда "Варна 2007" - колективна, за творческия колектив, осъществил спектакъла "Пещерата и сенките"

ІV Международен куклен фестивал "Златният делфин" , Варна, 2008
Награда за развитие на сценичния език на спектакъла "Пещерата и сенките"

Идея, сценография и визии Сашо Анастасов

Постановка  Вера Стойкова

Музика  Харолд Бъд

В ролите:
Емилия Петкова, Стоян Стоянов, Диана Цолевска, Боян Стоянов, Евгения Василева, Галин Гинев, Веселина Калчева, Гергана Господинова